Пловдив през вековете

Праистория и траки

Пловдив няма конкретен "основател" в класическия смисъл. Той възниква много преди писаната история като праисторически поселения, оформили се на Небет тебе. В най-ранните писмени данни градът се споменава под името Евмолпия и е обитаван от тракийското племе беси.

Основните праисторически селища на територията на днешен Пловдив са Яса тепе в кв. "Лаута", селищната могила при ул. "Брезовска" и праисторическото селище на Небет тепе. През неолита районът е включен в широкия културен процес на неолитизацията на Балканите. Уседналото население изгражда постоянни селища и развива земеделие, скотовъдство, керамично производство и обработка на камък и кост. Селищата представляват устойчиви общности с жилища, стопански пространства и определена организация на вътрешната територия. През халколита населението се увеличава, а материалната култура става по-разнообразна. Наред с каменните и костните оръдия се появяват първите медни изделия. През бронзовата епоха селищният живот продължава, като настъпват промени в стопанството, технологиите и обществената организация. Разпространението на бронза усъвършенства оръдията на труда и оръжията, а контактите между отделните общности се разширяват. Естествено защитените височини на Пловдив придобиват все по-голямо значение и върху тях се натрупват последователни археологически пластове, свидетелстващи за продължително обитаване.

VI хил. пр.Хр. – I хил. пр.Хр.

Античност – македонски и римски период

През 342 г. пр. Хр. селището и районът около него са завладени от Филип II (IV) Македонски. Тук, на кръстопътя между Азия, Европа и Егейско море, в сърцето на Балканите, той създава укрепен войскови център – отправна точка за военните му походи и голямата му цел – Персия. В геополитически аспект градът, на който Филип дава името си – Филипополис, му осигурява стабилни ресурси, тил и контрол върху тракийските племена и Балканите.

В средата на I хилядолетие пр. Хр. Пловдив е част от тракийския свят и попада в сферата на Одриското царство. Най-ранното ядро на селището се развива върху Трихълмието, особено Небет тепе, където археологическите проучвания свидетелстват за продължително обитаване. Античната традиция свързва ранното селище с името Евмолпия. През 342 г. пр. Хр. македонския цар Филип II завладява селището и го преустройва като укрепен град, известен по-късно като Филипопол. През 46 г. сл. Хр. Тракия е превърната в римска провинция, с което окончателно е включен в административната система на Римската империя. Античният писател и сатирик от II век Лукиан описва Филипопол в диалога "Роби-бегълци": "Майко моя, Херакле, това наистина е най-големият и най-красивият от всички градове! Отдалеч блести красотата му." Именно през този период Филипопол се превръща в значим град с монументална архитектура, развита пътна и водоснабдителна система, форум, стадион и театър, интегриран в икономическия живот на Империята. През IV–VI в. Филипопол запада поради варварски нашествия и епидемии, а римският блясък постепенно угасва. През този период Филипопол се утвърждава като важен християнски център с изграждането на величествени базилики с мозайки.

IV в. пр.Хр. – IV в.

Средновековие

В продължение на над хилядолетие градът често сменя владетели, а Византия и България постоянно си разменят владението му. Но независимо под чия власт е, Пловдив винаги е значим административен и военен център.

В периода от VI–XIV в. Пловдив е важен търговски и военен център. През VI и VII в. градът изпитва последиците от демографските промени, заселването на славяните, които постепенно адаптират името му от Филипопол на Пълдин. Заради своето ключово разположение по международния път Виа Милитарис, градът става арена на съперничество между Българската държава и Византия. За първи път той е трайно присъединен към България през 836 г. от хан Маламир, но XI в. отново попада под византийски контрол.

През следващите столетия, от XII до XIV в., Пловдив продължава да бъде сред най-оспорваните и динамични градове в региона. В края на XII в. през него преминават войските на Третия кръстоносен поход, а след падането на Константинопол през 1204 г. градът става столица на краткотрайното Филипополско херцогство в рамките на Латинската империя. През цялата първа половина на XIII век Филипопол преминава неколкократно от едни ръце в други — той е превземан от цар Калоян (1205 г.), от латинците (1208 г.) и отново е върнат към България след битката при Клокотница от цар Иван Асен II (1230 г.). През XIV в., въпреки че градът процъфтява при управлението на цар Иван Александър, той става обект на нови вътрешни династични борби и сблъсъци, докато през 60-те години на века не е завладян от османските войски, с което се слага край на неговата средновековна християнска епоха.

V – XIII в.

Османски период

И през вековете на османското владичество, градът, известен вече като Филибе, продължава да съществува, като остава важен търговски и културен център не само за региона, но и за цялата Османска империя.

Особено важно е мястото на града в административната система на Османската империя. В определени периоди той е свързан с управлението на бейлербейлик Румелия и се превръща в средище на провинциалната власт. През този период Пловдив се утвърждава като важен административен и търговски център, но също така и като средище на османската литература и култура. В града се развива богата литературна среда, свързана с джамиите, медресетата и вакъфските комплекси, където се събират учени, духовници, калиграфи и поети. Особено място заема традицията на диванската поезия, в която се създават произведения на османотурски език, повлияни от персийската и арабската традиция. Поетите възпяват любовта, природата и религиозните теми.

Културният живот се обогатява от присъствието на различни общности. Наред с мюсюлманската културна традиция продължават да съществуват православни, арменски и еврейски общности. Така през вековете градът се оформя като мултикултурно средище, в което различни традиции съжителстват.

XIV–XIX в.

Възраждане и съвременност

Пловдив е едно от огнища на Българско възраждане. В него западните влияние се усещат изключително силно, намирайки проявления най-вече в търговията и културния живот на населението.

През XVIII–XIX в. Пловдив преживява значителен икономически и демографски подем и се утвърждава като един от най-важните градски центрове на българските земи. Развиват се търговията и занаятите, а заможните търговски семейства поддържат активни връзки с европейските пазари. Натрупаното благосъстояние намира отражение и в градската архитектура – върху Трихълмието се изграждат представителни пловдивски къщи, украсени с дърворезба, стенописи и богати интериори, които днес са сред най-характерните паметници на Възраждането.

Пловдив се превръща и във важен център на българското национално-културно движение. Борбата за самостоятелна българска просвета и църква води до създаването на Епархийското главно училище "Св. св. Кирил и Методий" през 1850 г., свързано с дейността на Найден Геров и Йоаким Груев. През 1856 г. именно тук се поставя началото на празнуването на деня на светите братя Кирил и Методий, превърнал се впоследствие в общобългарски празник. Пловдив става и значим книжовен център благодарение на Христо Г. Данов, който развива модерното българско книгоиздаване и подпомага разпространението на учебници и книги.

След Руско-турската освободителна война и Берлинския конгрес, когато освободените земи са разделени, Пловдив естествено се превръща в столица на Източна Румелия (1878–1885).

VI хил. пр.Хр. – I хил. пр.Хр.